Интересна е творческата съдба на Лиляна Бочева. Запленена от магнетичния пример на своя баща - създателя на българската школа в детското хорово пеене Бончо Бочев, перспективната пианистка Лиляна Бочева изоставя на заден план своята клавирна кариера и, приобщавайки творческия си потенциал към бащините й усилия, тя става неговия най-близък сътрудник в изпълнение на съдбовната му задача - артистичния просперитет на хор "Бодра смяна". Също като "бай Бончо", извън хора тя нямаше личен живот и всичко, което правеше, се пречупваше през призмата на интересите на "Бодра смяна". Така естествено тя стана отначало "дясната ръка" в работата на чародея Бончо Бочев, а впоследствие и приемник на неговото колосално артистично дело.
От личностните и артистичните ми контакти с Лиляна и хор "Бодра смяна" разбрах, че зад нейната привидна строгост се крие чувствителна и чиста човешка душевност. Децата я разбираха добре и не й се сърдеха, защото в "другарката Лиляна" недвусмислено виждаха човека, който стоеше най-близо до тях, грижеше се за тях и искрено и безрезервно ги обичаше. Може би тя изхождаше от древната житейска мъдрост, че "родителите трябва да показват своята обич към децата си, само когато те спят"!...
След смъртта на Бончо Бочев (22 май 1975 г.), съвсем логично Лиляна Бочева го замести на кормилото на хор "Бодра смяна". Това беше изключително голяма артистична отговорност, защото новото й битие неминуемо предизвикваше сравнение с изкуството на неповторимия майстор, чиято "летва" той беше вдигнал на много високо равнище на световен лидер.
Сега, от дистанцията на времето, може с убеденост да се каже, че Лиляна Бочева успя да се утвърди като достоен продължител на неговото дело, който не само запази високия стандарт на създадената хорово-певческа традиция, но и привнесе в нея нови елементи по отношение на репертоарния й облик.
Обективността на оценката изисква да се каже, че в "епохата на Лиляна Бочева" се различават два етапа - до 1989 г. и след това. Ако първият етап може да се характеризира като "стойностния" - понеже продължи да развива добрите традиции на състава, вторият трябва да се определи като етап на борба за оцеляване. Основният аргумент за това твърдение е, че различните структурни изменения, които бяха направени в непрофесионалната сфера на културата след установяването на демократичните промени в България, в значителна степен подкопаха нейните дотогавашни устои, без да се създадат нови, с адекватни организационно-финансови възможности и управленски механизми. Това беше недопустимо, защото нанесе сериозен удар върху цялата национална култура, тъй като професионалната и непрофесионалната сфера са двата неделими компонента на обществения феномен духовна сфера. Ако единият създава условията и възможностите за постигането на върхови духовни постижения, другият изгражда тяхната широка обществена основа чрез емоционално-естетическото възпитание на хората. Психолозите отдавна са установили, че емоционалният коефициент на човека е много по-важен, отколкото интелектуалния коефициент за личностното оформяне на всеки индивид, защото показателите му са по-всеобхватни. Неслучайно акад. Антон Дончев казва, че "проблемът за духовността на нацията е централен проблем за съществуването на обществото".
Не е ли страшна перспективата да се живее в общество, съставено от квалифицирани технократи, но бездушни и безразлични към красотата на природата и заобикалящия ни свят?
Нима не е ясно, че само хора, притежаващи естетическа култура, а не с неразвиващи се конвейерни сръчности, могат да създават конкурентоспособни стоки и с труда си да подпомагат човешкия прогрес?
За обществото емоционално-естетическото възпитание на хората не е самоцелна дейност и "излишен лукс", а важно средство за запазване на човешкото у човека! Затова художественият продукт не е обикновена стока, а "стока с особено предназначение", тъй като не засяга "тесни ведомствени интереси", а интересите на цялото общество и запазването на националната идентичност на всеки народ! Затова до последния си дъх Лиляна Бочева беше - като баща си - неуморим диригент, борец против бюрократичното бездушие на хората, от които зависеше дейността и бъдещето на хор "Бодра смяна".
Освен чисто битови проблеми, кончината на Лиляна Бочева постави на дневен ред и други важни въпроси с обществена значимост, тъй като тя беше единствената законна представителка на името "Бодра смяна"! Безспорно юристите ще умуват и ще намерят правилния отговор на този казус, но за българската култура е много важно името "Бодра смяна" да се запази! Още по-важно е при новата ситуация да се създадат необходимите обществени условия за активизирането на дейността на хор "Бодра смяна", за да се възкреси неговото артистично място в българската култура. А само с бюрократични напъни, без широкото участие в този процес на специалистите - нечиновници, това няма да се получи! Все пак, надявам се, че разумът ще надделее!...
Бях на опелото на Лиляна Бочева в софийската черква "Свети Седмочисленици", за да й отдам последната си почит. Впечатляващо беше огромното количество хора - от невръстни ученици до зрели хора с побелели коси, - дошли доброволно със същата цел. Според мен числеността им беше между 800 и 1000 души, повечето от които - като бивши "бодросменци" - са имали пряк контакт с нея. Да, това беше част от нейното многохилядно семейство, което, запявайки спонтанно любимите песни, разучавани с нея и изпълнявани под нейното ръководство, засвидетелства неотслабващата с времето любов към своята "другарка Лиляна". Това не беше "дирижирана" спонтанност, а естествена реакция на човешката благодарност към диригента, открил на хиляди хора красотата на хоровата песен и обогатил душевността им с безценни драгоценности.
Необяснимо беше защо от този траурен ритуал отсъстваха отговорни представители на МОН, Столичната община и Двореца на децата. Или може би за тях съдбата на хор "Бодра смяна" е излишен проблем, който с кончината на Лиляна Бочева биха желали да отпадне от тяхното внимание?